Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнителна икономика в Стокхолмския университет.
От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и днес.
Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на Запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) при свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, през 2010 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”, а през 2012 – „Митове, лъжи и петролни войни”.
Интервюто публикуваме с любезното съдействия на МЖ.
- Как бихте коментирали песимизма, който повечето анализатори изпитват по отношение на перспективите пред световната икономика?
- На първо място, налага се да напомня, че първата вълна на сегашната криза (т.е. дълговата криза) заля първо САЩ в края на 2006 и началото на 2007. Именно този момент се оказа повратната точка на фундаменталната промяна в следвоенната Бретънуудска икономическа система или, ако искате, в доларовата система.Преди това обаче, тази система премина през серия от други кризи. Така, «златната криза» от 1971 беше свързана с необходимостта от осъществяването на доларови плащания по европейските задължения, за което наличните резерви не бяха достатъчни. Тогава президентът Никсън реши да прати в кошчето за боклук съответната част от Бретънуудските споразумения. Именно това позволи на долара да «тръгне срещу течението».
Както вече споменах, икономическата основа на огромните транснационални корпорации, доминиращи в американската стопанска политика - 40-те или 70-те най-големи банки, или компании като Monsanto и Exxon - започна да се руши още в периода 2006-2007. Случи се следното: от този момент нататък борсовите индекси, формиращи базата на устойчивостта на показателите на печалбата и задлъжнялостта на американските корпорации, започнаха да демонстрират негативни тенденции.
В същото време Китай преминаваше през ранния етап на прехода си към икономика на потреблението. Грубо казано, китайската работна ръка започна да произвежда автомобили за китайската средна класа, а това е огромен пазар. Съответно, нивото на заплатите започна да расте, като политиката на китайското правителство беше да подкрепя тези тенденции, стимулирайки изместването на акцента от евтиното производство с ниска производителност, към високотехнологично производство с висока производителност. От само себе си е ясно, че подобна икономика се нуждае от далеч по-квалифицирана работна ръка, която пък претендира за много по високи заплати, отколкото плащаха в Китай през 90-те години. Впрочем, тази страна и днес е икономиката с най-евтина работна ръка в света.
И така, ситуацията започна да се променя, което породи сериозна тревога в западните икономики. Защото ниското ниво на заплатите беше от изключително значение за печалбите на американските банки и транснационалните корпорации.
Ето защо, когато границата на дълга на американските корпорации, върху която, до август 1971, се основаваше и Бретънуудската система, започна (в периода 2006-2007) значително да се повишава, правителството на САЩ се ориентира към изкуствено поддържане платежоспособността на банките, т.е. към изкуствено поддържане на съществуването им. Става дума за шестте най-големи банки от Уолстрийт: "Голдман Сакс", "Бенк оф Америка", "Морган Стенли", "Джи Пи Морган", "Чейс Манхатън Бенк" и "Пасифик Груп".
Не е трудно да се досетим, как това ерозира американската хазна, защото бяха похарчени стотици милиарди долари, принадлежащи на данъкоплатците, за да се поддържат изкуствено занижените цени и т.нар. "токсични активи". За да се позволи на банките да излязат сухи от водата, се лансираха твърдения, че "тези банки са прекалено големи, за да рухнат". Всъщност, истината беше, че те са "достатъчно големи, за да бъдат спасени".
Дали тези действия на държавата съответстваха на националните интереси? Държавният секретар по финансите Поулсън дойде в правителството от "Голдман Сакс", т.е. от Уолстрийт. Той получи 170 млрд. долара държавна помощ в рамките на програмата за възстановяване на проблемните активи (TARP) и ги предади на Уолстрийт, което не е чудно, имайки предвид историята с "Лемън Брадърс". Така стана очевидно, че държавният дълг на САЩ е започнал да нараства експоненциално, като за последните пет години се е удвоил.
- По аналогия с траекторията на излитащата ракета...
- Точно така. Ако анализираме дългосрочните графики, ще видим, че натрупването на дълга се развива доста бързо и през 50-те години на миналия век. През 70-те и 80-те имаха място своеобразни дългови шокове, но след 2007 мащабите на този феномен станаха просто непоносими дори за толкова голяма, включително и военна сила като САЩ. Станахме свидетели на епохална промяна в световната икономика. Все още не е съвсем ясно, в чия полза се променя съотношението на силите, но че промяната е назряла се вижда съвсем ясно.
През последните двайсет години често пътувах до Русия, Иран и Китай и мога да твърдя, че между тях се осъществява естествен процес на сближаване, тъй като това са три велики евразийски държави. Между тези бивши империи съществуват културни връзки, налице е определено историческо наследство както и много други неща, които ги сближават, включително общото географско и икономическо пространство.
Мисля че вниманието, което отделят на военната си мощ, вероятно тревожи някои, но истината е, че само икономиката не е достатъчна за глобална доминация. Тъкмо това е основата на сближаването между Русия и Китай. В това отношение се усеща влиянието на студената война и епохата на Мао Цзедун. В същото време се наблюдава сближаване между Русия и Сирия и Русия и Иран. Тези процеси водят до формирането на "железния триъгълник" Москва-Пекин-Техеран. Пример за задълбочаването на това сътрудничество е Шанхайската организация за сътрудничество, друг пример е Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС).
Всички тези неща помагат за зараждането на онова, което г-н Путин нарича Евразийска икономика, фокусирана върху Русия. Мисля, че това е естествена и важна промяна, в сравнение с времето, когато споменатите сили гледаха към Западна Европа.
Самата Западна Европа се задъхва под бремето на дълговете си. Банките трескаво гледат да се отърват от дълговите си задължения. При това става дума за най-големите - Дойче Банк например прибегна към манипулирането на лондонския междубанков лихвен показател за да увеличи печалбите си. Най-големите банки прибегнаха към изключително рискови заеми в Западна Европа, които доведоха до формирането на огромен дългов балон.
В момента еврото демонстрира нагледно дефектната си конструкция. Оказва се, че зад Европейската централна банка стоят просто определени национални интереси, чието влияние е огромно. Да вземем например натрапените от Германия на Гърция, Португалия и на всички периферни държави от Западна Европа жестоки мерки за икономии. Еврото генерира рецесия в цяла Европа. А суровите икономии никога не могат да решат проблема с рецесията. Той може да бъде решен от инвестирането, но не инвестирането въобще. Необходимо е да се инвестира в инфраструктурата, защото тя съдейства за развитието на националната икономика. Вместо това, Меркел, която изглежда като хипнотизирана от големите банкери, просто копира суровите икономии от 30-те, в резултат от които, както е известно властта в Германия попада в ръцете на нацистите.
Като цяло, и Западна Европа, и САЩ си навлякоха огромни неприятности. При това те не се ангажират с реално възстановяване на икономиката, а просто манипулират държавната статистика. Ако се вгледаме отвъд тези данни, ще видим, че нивото на задлъжняването е 22-23%, т.е. колкото по време на Голямата депресия и това се посочва от редица водещи икономисти. Това задлъжняване засяга и домакинствата, и правителствата, и корпорациите.
Като цяло, налице са редица капани, в които попаднаха САЩ и Европа. Възможно е положението на Европа да не е толкова бедствено, но истината е, че тя преживява изключително дълбока криза. Положителен в случая е фактът, че европейската икономика все пак е ангажирана и с доста значително по обем реално производство, в сравнение със САЩ например, като това се отнася най-вече за Германия. При всички случаи обаче, Европа очевидно няма да е локомотива за излизане от сегашната криза.
Единственият, който би могъл да изпълни тази роля е новият Евразийски икономически субект, олицетворяван от Русия, Китай, Иран, държавите от Близкия Изток и Северна Африка. Възможно е към този субект да се присъедини и Индия, но само ако се откаже от отбранителните си договори със САЩ. Според мен, Евразия е единственият източник на квалифицирани човешки ресурси, инженери и ресурсна база, т.е. единствената икономика, способна да генерира пазари, така че да изведе не само себе си, но и целия свят от кризата.
ЕС може да съхрани своето лидерство или да се влее в колективното евразийско лидерство, само ако се отдръпне от атлантическата ос, създадена след 1945, когато следвоенна Европа е в развалини. Навремето в САЩ твърдяха, че "Изтокът разкъса Запада на парчета", разсъждавайки за появата на европейците по западното крайбрежие на Амеика. Сега, т.е. през следващите петдесет години, източният човек ще дойде в Европа. Като сред тези преселници от Изтока ще има немалко руснаци. Възможно е тогава светът да тръгне по пътя на икономическото оздравяване, а не на реализацията на военния сценарий. Всичко зависи от това, дали елитът ще осъзнае какво точно се случва.
- Нека се опитаме да погледнем напред, към бъдещето. Как виждате бъдещето на Запада?
- Ще се опитам да ви отговоря "на части". За начало, ще отбележа, че зоната на пряко влияние на долара: САЩ, Канада, Мексико, е смачкана от дълговото бреме на Съединените щати, което е безпрецедентно по мащабите си в историята. САЩ могат да предприемат пет извънредни мерки за да обуздаят най-големите банки от Уолстрийт.
Преди всичко, те следва да бъдат национализирани - иначе няма как да бъде постигнато търсеното решение. При това не става дума за решаването на проблема "по комунистически", както твърди Поулсън, декларирайки, че "ние във Вашингтон не се занимаваме със социалистически проекти". Това е решение, следващо руслото на капиталистическата логика: ако компанията фалира, отговорността следва да бъде поета от държавата. Активите на банки като "Джи Пи Морган" и "Сити Груп" са по-големи от БВП на редица и то немалки държави, а това означава, че в ръцете им е концентрирана прекалено голяма власт, но в същото време те носят твърде малка отговорност.
Като цяло, през последните 20-25 години, финансовото управление на банките доведе до реализацията на серия мошенически операции. Така банките се превърнаха в своеобразен раков тумор за американската икономика, чиято здрава част все още може да бъде спасена. Докато Вашингтон не реши да подходи именно по този начин към банките, рискът от експлозия на недоволството, която да засенчи тотално иницитиви от рода на "Окупирай Уолстрийт" или "Новото чаено парти", ще бъде изключително висок. Протестът срещу икономическата политика през последните 30-40 години ще обхване буквално цялото американско общество.
Как би могъл да започне този процес, ако въобще започне? Струва ми се, че днес никой не би могъл да прогнозира това. Макар примерът на Египет да показва, че развитието на събитията може да бъде бързо и драматично. Затова, нека оставим въпроса открит.
Западна Европа има далеч повече шансове за възстановяване след кризата на еврото. Това, което със сигурност и е необходимо, са нови експортни пазари. Отговаряйки на предишния ви въпрос ще уточня, че тези пазари в Евразия се намират в Близкия Изток, където САЩ в момента пречат за развитието на нови търговски връзки. От друга страна, европейските лидери са изправени пред сериозен избор. Впрочем, това се отнася и за китайските.
Последният проблем е свързан със забраната за износ на ирански петрол. Най-общо казано, на Европа предстои да заеме твърда позиция по отношение на САЩ и да им обясни, че по-нататъшните антиирански действия противоречат на европейските интереси. Впрочем, американците сякаш и сами вече са го осъзнали.
- Да се върнем към САЩ. Ако правилно съм ви разбрал, в момента там е налице сериозно противопоставяне между банкерите и индустриалците. Така ли е наистина?
- Банките се сдобиха с толкова голямо влияние върху политическите институции в САЩ, защото хора като Алан Грийнспън (шеф на Федералния резерв през 1987-2006) например, бяха откровени лобисти на интересите на банките. Наследникът му във Федералния резерв Бен Бернанке също направи всичко възможно за дерегулацията и освобождаването на банките от контрола на правителството. В едно интервю по повод на последните събития, Пол Волкър, който оглавяваше Федералния резерв по време на кризата през 70-те - 80-те години, посочва, че банкоматите са се оказали единствената успешна иновация в сектора. Тоест, игнорирането на разнообразните ограничения доведе до гигантски престъпни злоупотреби. Това е все едно да пратиш някой педофил да работи в детска градина - примерът е груб, но да кажеш на банките "правете каквото си искате" е почти същото. Да им обещаваш, че могат да продължават машинациите с отчетите си, а държавата ще си затвори очите в името на т.нар. "свободен пазар" е престъпление. Защото този "свободен пазар" е пазар, даващ на банките свободата да ни ограбват. Не съм поклонник на свободния пазар. Разбира се, не съм и адвокат на съветската и китайската пазарна икономика, но смятам, че държавата следва да играе определена роля.
Като подходящ модел бих посочил германският модел на национална икономика, формулиран от известния икономист Фридрих Лист. Според него, държавата следва да защитава своята зараждаща се индустрия и да я развива без директно да я контралира. Нека индустрията въвежда необходимите иновации, но се налага и формулирането на национална стратегия, включваща визия за това, какво е нужно на икономиката от развиващата се индустрия, какво следва да се произвежда вътре в страната, а какво не, ако са налице търговски партньори, поели ангажимента да осигурят необходимия внос.
Сегашната Бретънуудска доларова система обаче се управлява от финансистите и от политиката на силата. Уолстрийт управляваше тази система. Не Джон Мейнард Кейнс, а именно банките формираха Бретън Уудс и неговите инструменти, като Световната банка например.
- Доколкото разбирам, налице е пряка връзка между международната икономика и международната политика и това, което виждаме днес в Близкия Изток, също е резултат от това взаимодействие. Всъщност, какво според вас се случва там, къде са корените на тази ситуация и до какви последици би могъл да доведе този преврат в региона?
- Ако се върнем малко назад и анализираме историята на доларовата система в следвоенния период, ще видим, че първата и фаза (50-те - 60-те години на миналия век) беше все пак фаза на доминацията на американската икономика, а не просто на долара или на финансистите и банките от Уолстрийт. По онова време американската икономика бе достигнала върха в развитието си, както и американската индустрия. Европа пък беше в руини и се нуждаеше от реконструкция след опустошителната война. Така че планът Маршал даде възможност на европейските правителства да получат достатъчно долари за да покрият вноса на продукция на американската индустрия. През 60-те години този процес засегна най-вече Германия, но и Франция, особено по времето на Дьо Гол и неговия икономически съветник Жак Рюеф. Така Европа, до голяма степен, съумя да възстанови икономическите си позиции и тъкмо тогава се прояви в пълна сила прословутото германско "икономическо чудо".
След това, през 70-те години, избухна петролната криза, свързана с ръста на цените на горивото, която доведе до рецесия в Европа и развиващите се държави. Така банките от Уолстрийт получиха възможност да емитират т.нар. "петродолари" (термин, лансиран от Хенри Кисинджър), на фона на над 400%-ния ръст на цените на суровия петрол.
Германия трябваше да внася суров петрол, а САЩ се погрижиха за това, Саудитска Арабия и държавите от ОПЕК да продават този петрол не за немски марки или японски йени, а само за американски долари. Така че Германия трябваше първо да се сдобие с долари, а след това да си купи с тях петрол. Това породи сериозен натиск върху германската икономика, както и върху икономиките на много други държави.
След това САЩ започнаха редовно да емитират петродолари за държавите от Латинска Америка и други региони за да ги накарат да вземат доларови заеми от американските и британските банки. В резултат от това избухна дълговата криза от началото на 80-те. Тя започна в Мексико, след това засегна Аржентина, после Бразилия и т.н.
Ако анализираме същността на доларовата система, ще видим, че тя търси средства за разширяване на дълга, тъй като ако не се разшири той неизбежно ще се "взриви" заедно с цялата система. През 80-те САЩ използваха рейтинга на икономическото развитие на отделните страни за да форсират приватизацията в Латинска Америка. Уолстрийт и корпорациите спечелиха много от този процес. Всъщност, това бе модернизиран вариант на модела, използван навремето от Британската империя. Така или иначе, но стабилността на долара беше временно гарантирана.
След разпадането на Съветския съюз, аналогични методи започнаха да се използват за упражняване на диктат спрямо държавите от Източна Европа и Русия и поставяне под контрол на икономическата им реконструкция. Първа точка в този дневен ред стана обезценяването на националните им валути. След това бе повдигнат въпросът за приватизацията и либерализацията на икономиката и конвертирането на националната валута в долари. В тази връзка ще напомня, че руските олигарси, които се появиха тъкмо по онова време, станаха именно доларови милиардери. За това навремето се погрижиха Клинтън и Ал Гор, реализирайки своята руска политика. В резултат, икономика на Русия навлезе в период на "атомизация", който се проточи 12 години. Междувременно обаче, на сцената се появи Китай с неговите невероятни човешки ресурси - 1,3 милиарда интензивно работещи китайци. Именно тази работна сила помогна за поддържането на показателите за устойчивостта на американската икономика чак до 2006-2007, когато заплатите в самия Китай тръгнаха нагоре.
Струва ми се, че "арабската пролет" и всичко, което се случва в Близкия Изток, е пряка последица от тези факти. Държавният секретар по времето на Буш-старши Джеймс Бейкър подчерта наскоро, че в този регион Америка иска същото, което и в Източна Европа - приватизация, либерализация на пазара и т.н. Той обаче се усети, че казва нещо, което не е трябвало и моментално се опита да замаже нещата по характерния за него начин.
Суверенните фондове на Кувейт, Саудитска Арабия и другите богати на петрол държави са огромни. Ако те започнат да се отдръпват от Вашингтон и се ориентират към Китай - най-близкия и най-мащабен пласментен пазар, или пък се кооперират с Русия по едни или други въпроси, това ще бъде фатална заплаха за доларовата икономика.
Мисля че "арабската пролет" е опит за налагане на хаос и дестабилизация на региона с помощта на организации като "Мюсюлманските братя", използвани като инструменти за прокарване на приватизацията. Струва ми се обаче, че държавният преврат срещу президента Морси в Египет, протестите през пролетта и лятото на 2013 в Турция, както и промяната на ситуацията в Сирия, където опозицията и "Мюсюлманските братя" започнаха да губят позиции, показват, че тази стратегия се сблъсква със сериозни проблеми.
- И така, пред какво сме изправени - пред реализация на стратегия за налагането на т.нар. "свободен пазар" в целия свят, или на стратегия на хаоса в Близкия Изток?
- И едното и другото е вярно.
- Няма ли някакво противоречие между тях?
- Да вземем за пример Германия - веднага след разпадането на СССР тя започна да осъществява политика на аутсорсинг в Източна Европа, търсейки там евтина работна ръка, но днес много производства вече се връща в страната, виждайки, че разходите за заплати в самата Германия са намалели заради намалялото търсене. Струва ми се, че глобализацията вече е преминала своя връх и държавите се връщат към известен протекционизъм в резултат от финансовата криза. "Арабската пролет" и опитите за разширяване зоната на тези вълнения напомнят случилото се в Източна Европа, т.е. налице е опит за сплашване на местните правителства за да бъдат по-сговорчиви в диалога с американците.
- Как оценявате перспективите за развитието на сирийската криза?
- Обама отразява дилемата, пред която е изправен Вашингтон – той се надяваше да прехвърли бремето на евентуална военна операция против Сирия върху Турция и Катар, както и върху други сунитски държави от региона. Само че тези опити се провалиха с гръм и трясък. Путин, китайците и иранците твърдо заявиха, че няма да допуснат в Сирия да се случи същото, което стана в Либия. Мисля, че Русия има свои сериозни национални интереси, които правят тази позиция жизнено важна, защото в крайна сметка става дума за стабилността в тази страни.
Междувременно, видяхме, че от началото на годината ситуацията в Сирия претърпя драматичен обрат. Отчасти, защото сунитите в страната започнаха да променят отношението си към Асад, виждайки как в техните градове и села идват бунтовниците и започват да убиват жени и деца. С помощта на терора, те се опитват да не допуснат сътрудничеството между местното население и армията. Ситуацията се промени много сериозно, когато Асад въоръжи мирното население в селата. С течение на времето той осъзна, че може да се довери на тези хора, при това те отлично познават местността и веднага засичат появата на чужди елементи. Както изглежда , сунитите най-сетне разбраха, че хаосът, който сеят «Мюсюлманските братя» с помощта на външни сили, като Катар например, е много по-лош от репресиите, които осъществяваше режимът на Башар Асад. Тоест, ситуацията в страната се промени. С действията си бунтовниците няма как да завоюват доверието на обикновените сирийци. Освен това в Сирия съществува вековна традиция на религиозна търпимост. Там има много християни, алауити, сунитски суфисти, а сега всичко това може да се обърне във война на всеки против всички. Никой в Сирия не би искал подобно нещо. Затова не е чудно, че Обама изглежда объркан. Когато събитията в Сирия се развиваха според очакванията на САЩ, той беше готов за диалог с Асад в Женева, тъй като можеше да диктува условията. Русия, Иран, Китай и, естествено, Сирия постъпиха съвсем правилно, отказвайки да правят подобни отстъпки. И тук за пореден път станахме свидетели на лицемерието на американската дипломация, чиито представители вече изглеждат неспособни да водят честни преговори, поне такава репутацията са си създали в очите на останалите. Струва ми се, че Бжежински е прав, заявявайки в едно интервю, че Обама не може да избере подходящата стратегия за Сирия. Вътрешните противоречия и редица други фактори му пречат да го направи.
- Впрочем, като заговорихме за Бжежински се сешам, че не чак толкова отдавна той обяви, че Русия трябва да бъде съюзник, а не противник на САЩ. На какво се дължи тази промяна в неговата визия?
- Искате да кажете, че той буквално «помоли» Москва да стане съюзник на Вашингтон?
- Ами да, според него, Русия, Турция и Китай трябва да станат съюзници на САЩ. Какво се случва с този човек?
- Нищо особено. Бжежински си остава Бжежински и всичко, което прави, се основава на геополитически съображения. От тази гледна точка, той, де факто, предлага САЩ да се прегърнат със своите потенциални опоненти на световната сцена. При определено развитие на събитията, Турция, Китай и Русия биха могли да формират Евразийско икономическо пространство, което неизбежно ще ликвидира американската доминация в глобалната икономика през следващите 30-40 години, променяйки радикално деловите и инфраструктурните връзки. Всъщност, по основните направления вече се случва нещо подобно.
Бжежински просто иска да съблазни Русия, Китай и Турция за да се избегне такова развитие. Всъщност, той пише за това и през 1997 в книгата си «Голямата шахматна дъска»: Евразия е единственият субект, способен да отправи предизвикателство към американското господство. Използването на американската военна мощ, на което неоконсерваторите разчитат от времето на Буш-младши насам, вече е бита карта. Когато се осъществява преход от политиката на «меката сила» към пряко насилие, това означава, че свръхдържавата е изправена пред сериозни проблеми.
- Не ви ли се струва, че живеем във време на сериозен дефицит на идеи? Липсват свежи идеи за излизане от кризата, за развитието на международните отношения, за идеалите на човечеството...
- Не съм чак такъв песимист по отношение на липсата на идеи. Мисля, че все пак се лансират голям брой конструктивни идеи за това, как да излезем от сегашната криза и да решим фундаменталните проблеми, породени от доларовата система. Само че тези идеи просто не стигат до обществото и това е проблемът. Големите медии се съобразяват с интересите на финансовите кръгове, поне така е на Запад. А интересът на последните е да бъде съхранен съществуващият ред. Именно в това е интересът на Уолстрийт, лондонското Сити и едрата петролна и военни индустрия на САЩ и Великобритания. Но свежи идеи несъмнено има, за което говори наличието на много интересни икономисти в Западна Европа и Русия, които са в състояние да очертаят достатъчно ясна перспектива за бъдещето. Самия аз имам много идеи. Струва ми се например, че Евразия би могла да се превърве в своеобразен "икономически Едем" през следващите сто, а може би и двеста години. Ако Русия, Китай, Иран и Турция (както и Африка) започнат заедно да вземат решенията си, това ще даде импулс на Западна Европа, който да и позволи да преодолее сегашната си зависимост от НАТО и да се ориентира към активно и мирно сътрудничество с Изтока. Всичко това, разбира се, следва да се реализира по съвършено различен начин от този в рамките на доларовата система, която непрекъснато генерира дългови капани за участниците в нея.
Със сигурност няма да се наложат толкова фундаментални промени, като възстановяването на ортодоксалния съветски или китайски модел на централизирано планиране, но трябва да сме наясно, че моделът на неограничения от нищо пазар се провали. Той се провали навсякъде, където бе използван, тъй като единственият му ориентир е търсенето на максимална печалба. Този модел определено се провали и в САЩ - вижте само състоянието на американската икономика.
Китайското лидерство вече се признава от повечето икономисти по света. На практика, във всички китайски университети и големи научни центрове стигнаха до извода, че рецептите на Милтън Фридмън генерират изключително сериозни проблеми. Там са наясно с това. Тоест, необходима е определена промяна, която бих сравнил с прехода от феодализма към индустриалната революция, осъществен през ХVІІІ век. И ролята на САЩ в контрола на условията на тази промяна се изпарява буквално пред очите ни.
Как САЩ възнамеряват да се справят със сегашната криза? Това си остава открит въпрос. Ако те продължат да игнорират ерозията на собствената си мощ, ни очакват твърде опасни времена и то не само за САЩ, но и за целия свят. Все пак, има надежда те да осъзнаят и признаят открито този факт, както го направи чърчилова Британия по време на Втората световна война... Аз самият не харесвам особено Чърчил, смятам го за прекалено груб за политик, но той осъзнава едно важно нещо, а именно, че Британската империя ще трябва да се задоволи с ролята на младши партньор на американския колос, независимо, че смята американците за късогледи и ограничени, а британците за умни и изтънчени. Впрочем, след 1945 британските активи, все едно, се прехвърлят в САЩ.
- Съществува ли, според вас, вероятност от нова световна война?
- Струва ми се, че перспективата за световна война изглежда опасно близка. Руският президент Путин нееднократно предупреждаваше за това във връзка със сирийския конфликт. В тези предупреждения има известен смисъл и те съдържат определен реализъм. Мнозина разсъждават за това във връзка с т.нар. "арабска пролет", която на практика се направлява от САЩ и някои европейски държави, както и от структурите на НАТО. Да вземем например ролята на AFRICOM в Африка: тази структура е заета най-вече с това да изтласква китайците (и в по-редки случаи руснаците) от Черния континент. Тоест, вече сме много близо до окончателното разпределение на силите в навечерието на наближаващата световна война. Надявам се обаче, да направим крачка встрани от този ескалационен сценарий. В крайна сметка съм оптимист и вярвам, че ще съумеем да преодолеем опасността от нова световна война.
